Единственото нещо, което винаги е било постоянно през целият ми живот е, че съм се провалял отново и отново и отново. Отрязвали са ме всекидневно, търпял съм обиди и подигравки, прецаквали са ме, чупил съм си главата и всяко нещо, което съм постигнал е идвало след много много провали.
Никога не съм имал талант в нищо, генетиката ми е ужасна и за да науча и най-малкото нещо съм се мъчил 10 пъти по-дълго от всички останали. В днешно време всеки ме разпитва как може да постигне същите неща и аз честно казано не знам как да дам някакъв гениален отговор, защото просто бягам на спринт, лишавам се от доста неща и работя много, вече над 10 години.
Детството ми свърши още в 3 клас и от тогава съм зает постоянно и винаги си гоня някакви мои малки цели. В началото исках да стана футболист, ходех всеки ден на тренировки, а когато нямахме тренировки, тренирах на някоя поляна и се опитвах да стана по-добър.
Желанието ми обаче се сблъскваше с реалността, че за нищо не ставах и колкото и да тренирах, колкото и да се трудих, винаги бях резерва, винаги бях най-слабият и винаги бях загубенякът. В спорта бях този който винаги го избират последен, в приятелствата не знаех какво да кажа, за да съм готин, а жените пък въобще ми бяха прекалено сложни, за да се опитвам да ги разбера.
Единственото, което ми оставаше беше да си тренирам и да си уча всеки ден и да се надявам да стана добър поне в нещо. Така минаха няколко години и поне в училището станах горе-долу добър, в спорта все още нямаше никаква надежда, но поне имаше някакъв минимален прогрес.
И общо взето това ми беше детството. Тренировки по цял ден, учене през останалото време, никакви приятели и самочувствие в земята, защото колкото и да се трудих в нищо не ме биваше.
Минаха така 5-6 години най-сетне ме изгониха от отбора по футбол и ми казаха в лицето, че за нищо не ставам, смених училището, поревах си няколко седмици, но се стегнах започнах да тренирам гребане и да уча за това да стана програмист.
Минаха още няколко години и всичкото старание, което влагах всеки ден започна да се отплаща. Имах 10-20 медала от съзтезания, влезнах в националният отбор, отидох на световно първенство, хванах си няколко гаджета, спрях със спорта, започнах работа и т.н.
На 17 просто бях приел, че нямам талант за нищо и ако искам да постигна каквото и да е просто трябва да се трудя 10 пъти повече от всички останали и след N на брой години ще стане.
Всичките провали ме научиха да не ми пука от нищо и буквално вече въобще не се разстройвах като чувах поредното не.
За пример на всички мои приятели им трябваше да се запознаят точно с 1 момиче, за да я свалят. Виж на мен ми трябваха около 100 запознанства, за същото нещо. И до ден днешен не мога да разбера как го правят, но просто се бях примирил с това и когато излизахме навън аз се запознавах с всяко красиво момиче, което видя.
Голяма част от тези момичета станаха гаджета на мои приятели и имаше един период в който всички искаха да излизат с мен. Не за друго, ами просто, защото едно излизане с мен им гарантираше запознанство с 50-100 момичета на вечер. Няма нужда да казвам, че никой от тези хора не ми беше истински приятел, а просто ме използваха, за да си намерят нещо да чукат.
Точно това мое умение по странен начин след няколко години се оказа супер полезно, когато започнах да ходя по networking събития и да си създавам първите ми контакти с предприемачи и успели хора. Помогна ми и когато нямах пари и продавах вафли на морето или очила за виртуална реалност в София.
1 година след като започнах първата ми работа осъзнах, че ако работя още няколко години за някой друг ще си прережа вените. Обстановката на работа винаги е супер депресираща и демотивираща. Всеки ходи, за да получи пари на края на месеца, всеки има някакви мечти от които се е отказал, защото такъв е живота и просто малко по-малко ставаш все по-голям мрънкач.
Все пак съм адски благодарен, че преди да започна нещо свое поработих малко в индустрията. Едното, защото научих адски много неща и попивах от знанията на адски умни хора, които са посветили живота си на професията си и другото, защото бях уплашен, че трябва да правя това до края на живота си ако се проваля.
Не искам никой да ме разбира погрешно, аз обичам да работя и обичам да се трудя, но дълбоко в себе си вярвам, че всеки човек иска да направи нещо свое, да си има собствен бизнес и да е предприемач. Просто рискът и несигурността не е за всеки и ако не си готов да загубиш всичко, никога няма да направиш стъпката да реализираш мечтите си.
И знам колко е трудна промяната, защото дори аз я отлагах 2 години. Просто ме беше страх, защото бях в един от най-щастливите периоди от живота ми. Имах си приятелка, кола, мотор, доста приятели, изкарвах по няколко хиляди на месец, пари, които даже не знаех за какво да изхарча и въобще на 18 години аз имах всичко, за което всеки човек си мечтае.
Единственото, което ми липсваше е да си направя собствен бизнес и животът ми щеше да е завършен. И така започнах да работя по-въпроса, започнах да правя една игра, която щеше да разцепи и да правя пари от нея. Всяка вечер след работа аз програмирах и штраках по клавиатурата докато приятелката ми спеше.
Лягах за няколко часа и сутринта пак отивах на работа. От време на време ходех и на училище, за да мога да завърша и така минаха няколко месеца. Интересно е, че този навик да програмирам през нощта си го нося и до ден днешен и почти винаги аз работя докато всички други спят.
Нямах никаква идея как ще правя пари от тази игра, но след 6 месеца програмиране най-накрая завърших първата версия и я пуснах в Google Play. 1 месец по късно бях разцепил и играта имаше невероятните 5 сваляния като 3 от тях бяха от мен.
1 месец по-късно бях направил свалянията 50, главно, защото взимах телефоните на приятели и им я инсталирах, защото е супер яка. Свалянията трябваше да са към 500, но само малка част от тях не ги мързеше да я изтрият.
Накратко беше пълен провал и тогава осъзнах, че ако искам наистина да успея, това ще е най-трудното нещо в живота ми.
След този момент спрях да чета книги за програмиране и вместо това започнах да чета книги за бизнес. В началото четях само тъпотии, но след няколко месеца научих за думичката стартъп и знаете как е, прочетох всичко. Lean, Mean, MVP, Rat, ау, ала бала, знаех всичките яки думички.
Започнах да ходя по networking събития и да се запознавам с хора. Запознанствата с мъже ми връзваха повече отколкото тези с жени преди няколко години. Не бях сигурен дали трябваше да се притеснявам от това, но нямаше значение, аз щях да ставам бизнесмен.
Близо година си събирах пари от заплати и вложих всичките ми спестявания, a.k.a 5000 лв, за да направя 3D принтер, основах си първата компания, имах капитал, бях CEO и щях да разцепвам и да променям света. Сега поглеждайки назад го гледам този човек и си викам, как може да си бил толкова тъп.
Постоянно ходех по събития и пробутвах себе си и принтерът ми, запознавах се с много хора, участвах в една много яка предприемаческа програма, обаче половин година по-късно фалирах и осъзнах, че така май няма да стане.
Аз обяснявах за бъдещето, за летящи коли, принтиране на сандвичи и електроника, а хората разбираш ли ме питаха “А това пари може ли да печата?”
Вече бях на 19 и първите ми 2 сериозни бизнеса фалираха като не броим още 10 по-малки проекта, за които отделих само няколко седмици. Хубавото беше, че играех на сигурно разбираш ли, всички ми казваха дръж си работа и ако стане, ще стане, ако не, поне си пробвал и си се провалил.
В този период много неща в живота ми започнаха да се разпадат. Спрях излизанията и контактите ми с приятели, скъках с приятелката ми, отделно от това, родителите ми постоянно се караха, аз бях преуморен от месеци безсъние и всичко около мен се чупеше и разпадаше.
Това е един от тези много черни периоди, за които не мисля никога да разказвам и ще го остава черен. Единственото хубаво, което излезна от него беше първата версия на Iris, тогава още като училищен проект за едно съзтезание, защото много ме боляха очите.
Тази година напуснах университета и напуснах работата ми, изнесох се от вкъщи и продавах вафли на морето, за да изкарам някой лев. Продадох си доста мои много ценни вещи и вякакви китайски стоки. За малко останах без място където да спя и да живея и си спях в колата, защото никой мой приятел нямаше свободен диван или легло в тях.
Работех като йога инструктор, правиха ми операция, за която платих няколко хиляди от спестяванията ми, къпех се в фитнеса и ядях 1 път днено. Тази година отслабнах с 17 килограма, което като се има на впредвид, че бях 76 кг, станах 59 кг до края на годината. Беше доста грозно, защото съм 180 см и тези килограми още си ги връщам и мисля, че в този период нещо малко си прецаках метаболизма.
Единственото останало нещо в живота ми, което все още не се беше провалило беше Iris. И така отново без какъвто и да е план аз просто го програмирах и подобрявах по цял ден. Събрах си всичките спестявания, всичките стотинки и се опитвах да харча минимално, за да издържа възможно най-дълго.
Нека се върна обаче малко назад в периода преди всичко да се разпадне. След като завърших училище като всеки нормален човек кандидатствах. Не избрах да отида в чужбина, защото дълбоко в себе си вярвам, че когато има проблем, достойният човек не бяга от него, а го решава.
Тук образованието не струва. До колкото съм запознат и в другите страни пак не струва, но пък е доста по-скъпо и всички си мислят, че е по-добре. Предполагам, че съм изпуснал много, но аз отидох в университета точно 2 пъти и си казах, че ако отида още един път ще си разбия главата в стената. Беше ми тъпо, много тъпо.
Късмет беше, че точно тези 2 пъти имахме спорт и отидох на йога. Бях записал йога, защото имах много контузии в кръста от гребането и бях целият почупен от зверските тренировки.
Инструкторът се оказа супер пич и завързахме леко приятелство. Тогава това не ми направи особено впечатление, но случайно се засякохме на морето и го молих да ме тренира и да ме направи инструктор по йога. Едно, че щях да си излекувам контузиите и второ, че имах шанс да изкарам някакви пари, защото бях много гладен.
Случайно след няколко месеца една от инструкторките му напусна и ме попита дали бих искал да преподавам в залата и. Преди това ме предупреди няколко пъти, че там не ходи почти никой, но аз веднага грабнах шансът и се съгласих.
Още не бях достатъчно гъвкав. Бях си казал, че първо ще се науча да правя шпагат и тогава, но просто, когато се появи такъв шанс, човек не трябва да го изпуска. На първата тренировка имаше само 1 момиче, а някои пъти не идваше и никой.
Спомням си как си бях написал последователността на упражненията в една тетрадка и тя седеше пред мен. От време на време хвърлях един поглед и се надявах никой да не забележи.
Преподавах в една къща. Доста страшна къща, в която беше доста разбираемо, че никой не идва. Стаята можеше да побере максимум 7 човека, които така или иначе ги нямаше, така че не беше проблем.
Аз обаче инат, ходех всеки ден, стараех се супер много, опитвах се да съм готин и забавен и така от 1 момиче, станаха 3. Следващият месец станаха 6 и по следващият 10. Няколко пъти връщах хора, защото просто нямаше място къде да ги побера.
Ясно беше, че от това нищо няма да излезне, но пък започнах да изкарвам по 100-200 лв на месец от преподаване на йога, което като го обединим с още 100-200 лв от развиващият ми се тогава картонен бизнес ми позволяваше да не умирам и да живея на дъното на мизерията. Научих се да се храня за 100 лв на месец, защото другото отиваше за квартира, ток и картата ми за фитнес.
Всеки ден ходех на фитнес и се къпех там. Да се къпя в нас не беше вариант, защото нямах пари да си платя водата. И така разбрах, че дори и без работа все пак намирах как да изкарвам пари.
Звучи странно, но йогата ме научи да говоря пред хора, а картоните как да продавам. Търсене и предлагане, накарай хората да се чувстват специални, не лъжи, бъди истински.
Все казвам картоните, но това не бяха точно картони. Бяха очила за виртуална реалност, които поръчвах от Китай, минаваха през митницата след няколко месеца и тук ги препродавах с надценка.
Живота започна да става хубав, но започна да идва зимата, всички спряха да ходят на йога, на мен ми правиха операция на носа, защото ми е чупен няколко пъти от побои и разни провалени предни и задни салта и не можех да дишам. Докторът ми забрани да тренирам поне 2 месеца.
Преди това си бях взел и собствена зала по йога, но освен че загубих пари и фалирах нищо не се получи. Така спрях с йогата. Да не говорим, че този доктор не ме беше зашил като хората и ме прешиваше всеки 2 седмици. Не беше cool, но пък не беше болка за умиране, виж ако не измислех как да правя пари щеше да е по-страшно.
Дойде зима. Тази зима аз парно или печка, не съм пускал. Бях облечен по цял ден с 2 долнища, 4-5 блузи и минимум 3 чифта чорапи, търлъци и обувки и си програмирах така по цял ден по Iris. Директно и заспивах така, защото ми беше прекалено студено, за да се съблека.
От време на време се разхождах до Еконт, когато имаше поръчки на картоните и пращах. Няколко месеца винаги бях на ръба. Нали знаете как като малки ходим да суровакаме по-големите и те ни дават пари. Ами от всичките ми години като малък, от рожденните ми дни и от всичките ми спестявания имах близо 1000 лв събрани под един диван при баба ми.
Беше ми обещала да ми ги пази за черни дни. Отидох при нея и я помолих да ми ги даде, за да мога да издържа още няколко месеца. По черно от това не знам как можеше да стане. Тя за пореден път ме попита дали още се занимавам с тези глупости и кога ще се откажа, но се съгласи.
И тогава официално си бях дал всичко, което имам за тази моя мечта и изглеждаше, че ще се проваля. Бях си продал всичко ценно, бях зарязал всички и си бях взел и инвестирал всяка една стотинка, която имах. Няколко пъти ми мина през главата да тегля кредит, но нямаше как, защото нямам абсолютно нищо на моя име. Инвестицията не беше вариант, вече няколко инвеститора ми казаха, че това е супер тъпо. Явно просто предпиемачеството не беше за мен и официално съм се провалил.
Точно тогава се случи нещо интересно. Месеци наред бях в ужасна депресия. Лягах си и не можех да заспя от стрес, будих се треперещ и уплашен, че нямам абсолютно нищо останало и живеех в постоянна паника. Целият ми софтуер беше счупен, не ми работеха нито плащанията, нито сайта, нито програмата и постоянно ми пишеха недоволни потребители.
И един ден просто някакси всичко изчезна, защото това беше. Удари дъното момче. По-зле беше невъзможно да стане. Бях преминал всички фази на депресия и даже на следващия ден да умра от нещо, честно казано не ми пукаше. Каквото и да ставаше аз знаех, че ще оцелея и следващият месец.
Общият ми приход от картоните и всички китайски неща, които купувах и препродавах ми беше достатъчен, за да оцелявам. Бях се научил да живея с много малко. И бях на плюс. Според всички изчисления аз бях на печалба. И започнах да си събирам по някой лев.
В края на годината бях започнал да изкарвам по 50-100лв на месец от продаване и препродаване на китайски боклуци.
В началото на 2016 вече изкарвах между 200 и 300 лв месечно от продажбата главно на очила за виртуална реалност. Започнаха и първите продажби на Iris над година след като направихме първата версия.
И малко по-малко всичко тръгна отново нагоре. Приходите започнаха да ми се увеличават всеки месец и проблемите ми станаха от това какво най-евтино да ям, в това къде да си инвестирам парите.
В един момент много хора осъзнаха, че има бизнес в очилата за виртуална реалност и започнаха да ми подбиват цените. Аз бях човекът, който случайно наложи виртуалната реалност в България, а другите от алчност, подбиха толкова цените, че от това вече не ставаше бизнес.
Разбира се на мен не ми пукаше, защото аз знам как да си намеря нова ниша, а и Iris най-сетне беше започнал да се продава достатъчно, за да зарежа всичко друго.
Днес все повече си мисля, че празният джоб, разбитото сърце и сълзите учат на много повече от който и да е учебник. Аз не можах да завърша университета и предполагам, че никога няма да стана висшист, но 2015 беше годината, която ми взе почти всичко и ме научи на повече, от което и да е образование.
Научих, че колкото и да си внимателен и предпазлив, живота винаги може да реши да ти го начука и е важно да правиш това, което наистина искаш. В днешният свят най-несигурното нещо е да залагаш на сигурното и докато преди не забелязвах много неща, сега доста често си изключвам телефона и просто се радвам на малките неща.
През 2016 отидох точно на едно бизнес събитие, защото един мой познат ми беше дал безплатен билет и този път не исках да се запознавам с никой. Бях там с раница пълна с картонени очила за виртуална реалност и бях там, за да продавам.
Обяснявах и предлагах на всеки да си купи и докато 95% от хората ме гледаха тъпо, някои си купиха. За няколко часа изкарах 500 лв, разхождайки се от човек на човек с раница пълна с картони. Доста хора ми се смееха, но истината е, че аз бях единственият на това събитие, който изкара пари този ден.
Започнах да си вярвам, че вече каквото и да стане аз винаги ще мога да се изхраня и да си изкарам парите сам без да работя за някой друг и това чувство е много силно. В моментът в който осъзнаеш, че винаги можеш да намериш нещо, което да продадеш, ставаш предприемач.
Предприемачите са продавачи, а маркетингът е начинът с който продаваш автоматизирано. Нещо толкова просто, което нямаше никой който да ми го обясни.
Единственото условие, за да си богат е да изкарваш повече отколкото харчиш. Може да изкарваш 100 лв на месец, но ако харчиш 99 лв, ще имаш 1 лв който да инвестираш в нещо. Отново нещо толкова просто, което никой никога не казва.
И няма и кой да ти го каже, защото хората, които карат скъпите коли и шибат проститутки всяка вечер не могат да изкарат и една стотинка сами. Или са наследили парите на тате, който ги е пестил и инвестирал цял живот, или са усвоили някакви помощи, било то държавни пари, евро фондове или някакъв друг вид рекет на чужди пари.
Тези истински богатите никой не ги слуша, защото нямат проблем да не живеят лъскаво, не мятат пари за барабани в Плаза, а инвестират и реинвестират в акции, злато, имоти, слагат пари в банки, правят нови бизнеси и всякакви такива супер скучни неща, които генерират още пари.
Доста често те са хората в сянка, които прибират парите на уж богаташите, които са известни и нощните заведения им плащат наем. И това вече е истинската свобода, защото колкото и да загубиш и каквото и да направиш ти знаеш как да изградиш парите си отново.
Повечето неща в живота са доста прости и след 2016 аз вече не ходя по разни събития. Не чета и книги с някакви тайни и автоматизации на приходи и не използвам шано предприемачески думички.
Не гледам мотивиращи клипчета и не ме впечатляват нито избори, нито житейски проблеми, нито болести или някакви други клиширани тъпотии. Все още си имам всичките крайници и мога да дишам. Ако имаш това, имаш всичко. Всичко друго е мрънкане.
Повечето неща, които са работили преди хиляди години работят и сега и в моментът който осъзнаеш простичките истини ставаш свободен.
В моментът дори и Iris да фалира аз вече знам, че мога да продам всичко и винаги ще намеря начин да изкарвам пари. Не вярвам отново да работя за някой друг, защото знам, че винаги мога да изкарам парите си сам.
И простичката истина е, че се проваляш, когато ти решиш, че си се провалил.
Докато продължваш да опитваш по дефиниция не можеш да се провалиш.