Как станах Програмист

Аз съм програмист и когато някой се запознае с мен е ме попита с какво се занимавам това и казвам. Вярно е, че Iris стана доста популярен софтуер и много хора ме наричат предприемач, но се надявам никога да не стана като тези, които се правят на шефчета и се мислят за велики.

Като цяло точно програмист никога не съм си мислел, че ще стана. Когато бях малък моята цел беше да стана спортист, но преди да имам шанса да се запиша на някакъв спорт и преди да започна училище баща ми ме взимаше с него на работа.

Понеже не съм ходил на детска градина родителите ми само ме взимаха нанякъде с тях или ме оставяха при баба ми. Странно как, но това изигра доста голяма роля в бъдещето.

Баща ми работеше в компютърен клуб, не че разбираше от компютри, но беше пазач и работеше на касата. И докато той беше на работа ме слагаше някъде в ъгъла и аз играех FIFA 2000 и Re-Volt. Заради това бях доста голям късметлия. Докато повечето деца си даваха всяка стотинка, за да играят на компютри, аз седят по няколко часа дневно безплатно.

Тогава никой нямаше компютър вкъщи и докато най-добрите ни програмисти са имали компютри заради кръжоците по програмиране и Commodore за нашето покеление имаше само компютърни клубове, които разбира се, почти никое дете не можеше да си позволи.

Вярно, че не станах световен шампион по FIFA, но пък се научих как се ползва мишка и клавиатура. От време на време разглеждах и папките в Windows и се чудех как ли работи. Много се кефех и на кученцето, което излиза като търсиш нещо.

Когато баща ми беше нощна смяна отивах при баба ми, която готвеше много хубаво и понеже е била учителка по математика, за да се занивамам с нещо, ме учеше да чета и да смятам. По това време всички са ми викали “професора”, защото никога не съм се усмихвал и само съм четял някакви касови бележки, табели и надписи.

Това нещо беше доста полезно в бъдеще, защото когато започнах училище знаех всичко и учителката ми даваше да си оцветявам някакви книжки в час. Тъпото беше, че точно защото не бях ходил на детска градина нямах никакви приятели.

Е, имах, но от селото ми, на което си ходех лятото. На село до 3ти клас играехме на фунийки, карахме колела и правехме пакости, но след трети клас, заниманията ни започнаха да стават кой ще изпие повече водка и кой пуши от най-малък, което не се връзваше много с целта ми да стана спортист.

Майка ми през цялото това време общо взето се скъсваше от работа и заради нея не сме умряли от глад. Тя е тогавашният вариант на предприемач в най-чистата му форма и заради нея в момента родителите ми си имат малък собствен бизнес.

Общо взето имах доста силен старт в математиката и в компютрите. До 7ми клас бях доста добър в училище, въпреки че в главата ми бяха само тренировки по футбол. Лошото беше, че бях адски смотан в футбола.

Колкото и да тренирах и да се мъчех, честно казано бях много зле и в края на 7ми клас ме изгониха от отбора. Опитах в още един отбор, но там пък искаха пари на баща ми, за да играя и така приключи футболната ми кариера.

Сега като се замисля, почти за всичко в живота ми съм бил много голям късметлия. Освен началото в компютрите и математиката, в малкото ми квартално училище беше най-добрата учителка по физика в България и ми се падна адски добра учителка по математика.

Сега доста ме е яд, че в 4ти клас се успах за 2рият кръг на Олимпиадата по математика и я разочаровах. Предполагам, че ако не се бях успал сега щях да съм някой професор по математика и да съм завършил СМГ, но в моя защита ще кажа, че гледах филм до късно.

В 8ми клас започнах да уча в училище за компютри и докато до 8ми клас доста хора ми казваха, че съм зубър, в ТУЕС това не го чух нито веднъж. Даже си признавам, че когато срещнах наистина умни хора се почувствах леко тъп.

Изведнъж средата се смени от кой е по-готин до клас само с момчета, които си говорят само за WOW. Докато преди това не се вписвах, защото бях прекалено умен, тук не се вписвах, защото не бях достатъчно geek. Много пъти опитах да се науча да играя WOW, но след 2 месеца игра, някой ми каза, че има и други карти освен първата и за това си седя вечно 10ти lvl.

Да, след това се ядосах и изтрих всички игри от компютъра ми. Хубавото е, че в 10 клас след много много месеци опитване се научих да играя DOTA и все пак направих някакви приятели. Все още бях най-слабият и никой не искаше да играе с мен, но поне имаше и такива, които са по-зле от мен и никой не ги канеше за DOTA.

Освен новото училище след кратка депресия, заради провала в футбола, започнах да тренирам гребане. 2 години по-късно ме взеха на първият ми лагер с националният отбор. Тук отново бях най-зле, но за ниво България бях най-зле от най-добрите.

Мисля, че едно нещо, което винаги ми се е случвало е, че съм бил най-зле от най-добрите и това нещо многократно ме е бутало нагоре да ставам все по-добър и по-добър.

Вече по същество. В 8ми клас, започнах да уча как се правят блок схеми. Нямаше нищо практично в това, но пък беше лесно и го сващах, а в 9ти клас започнахме да учим Pascal. Лошото беше, че нищо не разбирах и никой не можеше да ми го обясни, защото никой в цялото ми семейно дърво не е бил програмист.

На първият ми лагер по гребане си бях взел раницата от училище и явно случайно бях забравил да си извадя учебника по програмиране, който никога не бях отварял, защото програмирането ми се струваше адски тъпо. Не мога да се сетя как се казваше, спомням си само, че беше с синя корица и беше за Pascal.

Общо взето на спортните лагери това, което правиш е ядеш, тренираш, ядеш, спиш, пак тренираш, ядеш, спиш. 2-3 тренировки, 3 хранения и вечерта и на обяд спиш. Ако питате мен, това е перфектният живот, но аз просто обожавам да тренирам каквото и да е.

Един ден просто не можех да заспя на обяд, а не исках да будя другите и тогава просто ми беше толкова тъпо, че реших да отворя и да чета учебника по програмиране, което за мен беше най-крайният случай.

След няколко страници четене, доста неща започнаха да ми се изясняват и се зарибих, просто се зарибих да чета техническа литература. До краят на лагера всеки ден докато другите спяха аз четях по няколко часа и започнах да разбирам програмирането. За 15 дена минах целият материал, който трябваше да вземем през годината.

Когато се върнах вкъщи си изтеглих още книги на компютърът и вечер след училище четях. Случайно видях на промоция Pascal на Сам Абълроус до ТУ и си я купих. Прочетох и тази книга и още доста други. Не след дълго почнах да пиша и код. Бях станал толкова добър, че започнах да правя някакви неща, които никой не можеше да направи.

За пример, имахме училищен проект и аз направих 2D игра на Pascal като Супер Марио с collision detection и разни монетки, които да ядеш. Когато учителката ми видя проекта ми писа 4ка, защото нямало начин да го направя това и ме обвини, че съм копирал нещо.

За щастие това не ме отказа. Тогава беше и периодът в който за пръв път си инсталирах Linux и нищо не ми работеше и аз само четях по форумите, защо нищо не работи. Единственото лошо беше, че не можех да чета колкото искам, защото очите започваха много да ме болят след 2-3 часа четене.

Разбрах за Kindle и с някакви схеми, успях да го поръчам през американският сайт с безплатна доставка за 99$. Много се кефих, защото тук беше 500лв тогава. Този Kindle се оказа най-добрата инвестиция в живота ми. От както го купих до 12 клас той винаги и постоянно беше в чантата ми.

Всеки път когато се качвах в рейс или метро и всеки час и междучасие в училище аз четях. Връзваха ми се по около 7 часа дневно постоянно четене на техническа литература. Не знам дали има друг човек в света който да го е правил това, но аз постоянно бях с глава надолу четяйки нещо. През останалото време от деня ми, тренирах, но там отново си изолиран от света, защото си в едно езеро и около теб на няколко километра няма никой.

В моето детство нямаше много приятели, нямаше много гаджета и нямаше кафета и излизания навън. Моите училищни години бяха тренировки и четене на книги за програмиране, но не съжалявам за нито една секунда, защото точно това бяха нещата, които обичах да правя.

Докато училищата ми винаги бяха доста добри по случайност, с добри учители, почти нищо не съм научил от там като учебен материал. Моята мания беше гребане и програмиране. Мания до такава степен, че не си говорех с почти никой и просто бях фокусиран да ставам все по-добър.

Една от единствените мъдри мисли, които съм запомнил от един мой учител беше “Ако всички бягат в едната посока, бягай на другата и никога няма да сбъркаш”.

Търсейки разни видео туториали в 10ти клас случайно попаднах на една нова инициатива наречена “Академията на Телерик”. Това беше началото на обученията на Наков, когато СофтУни не съществуваше и никой не го беше чувал. Разбира се, веднага се записах за училищният вариант и всеки месец по 3 дена целодневно ме бомбандираха от нови технологии, хора които наистина си бяха програмисти.

Докато книгите ми дадоха някаква основа, за да харесвам програмирането, клиповете на Наков и уроците няколко дена месечно ме накараха да почна да мисля като програмист.

Имаше период в който бях вманиачен в тези обучения и си спомням как 2011 година, на Нова година аз цяла нощ гледах клипове на Наков, което беше доста странен начин да прекараш Нова година. Сутринта, разбира се, отидох да тренирам в парка, защото това беше шанса ми да стана по-добър от другите, когато никой друг не тренира.

Много хора, когато чуват това ме мислят за луд, но за мен това беше изключително нормално. За мен винаги е било нормално да тренирам всеки ден от годината и на всички празници. Винаги е било нормално да не се интересувам от това кой ден е. И съвсем нормално беше да не си празнувам рожденият ми ден.

Сега съм на 21 и половината рожденни дни не съм си ги празнувал. За някои причината беше, че просто нямах приятели и не знаех кой да поканя, а за други просто бях някъде на лагер.

Интересното е обаче, че винаги съм бил иноватор в някои неща. Аз бях първият човек който започна да ходи на уроците по програмиране на Наков и след няколко месеца имаше десетки други съученици, които идваха най-вече, защото даваха бележки за отсъствие от училище.

Бях първият който си инсталира Linux, бях първият който започна работа, като малък бях първият който си хвана гадже, като ученик бях първият който живя заедно с момиче, станах първият който си е напуснал работата и първият който си е стартирал собствен бизнес.

За много неща съм бил пръв и за много последен, но нещо, което винаги се е случвало през целият ми живот е, че никога не съм бил по средата. Или съм правил нещо или не съм го правил. Или съм се вманиачавал в нещо до степен, която другите ме мислят за луд или въобще не ме е интересувало. Или съм бил най-добрият в нещо или най-слабият.

След книгите и уроците по програмиране на 17 години започнах и първата ми работа като програмист. Общо взето не беше кой знае колко трудно, защото зад гърба си имах 4 години програмиране, над 15 различни езика и над 100 различни технологии.

Просто си пуснах CV-то и започнах работа в компанията, която ми хареса най-много.

Моята история учи на това, че трябва да имаш и много късмет. Който и да каже, че не ти трябва късмет, за да успееш в нещо лъже. Да, обстоятелствата за този късмет сами си ги създаваме и колкото по-здраво работим, толкова повече късмет имаме, но винаги ти трябва и малко късмет.